В живота трябва да изберем и понесем една от двете болки: болката от дисциплината или болката от съжалението. Трябва да понесем болката от дисциплината, за да постигнем това, което желаем, или болката от съжалението, че не сме го постигнали. Разликата е, че болката от дисциплината тежи грамове, докато болката от съжалението - тонове.

Довери се на този, който може да види три неща в теб: тъгата зад усмивката ти!Любовта зад гнева ти! И смисъла зад мълчанието ти!

Човечност

"Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отведа до вярното пристанище. Най - сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя."

"Дарбата не е шега работа. Това е мисия. Съветвам ви да се заемете с нея, докато е време."

"Има жени, които правят нещата по-добри... просто като се появят. Има жени, които карат нещата да се случват. Има жени, които си проправят пътя. Има жени, които внасят разлика в живота ни. И жени, които ни карат да се усмихваме. Има жени с чар, интелект и мъдрост, които успяват чрез силата и куража си. Има жени, които променят света всеки ден...Жени като вас!"

Ашли Райс

"Тези мъртви полета мой дом са сега,
ала още си спомням къде съм живял…
Тогава не бяхме със теб врагове
и ти ме наричаше “брат по съдба”…

А сега се прицелваш във мен отдалеч!
Преди да изпратиш ти към мене смъртта…
В очите ми ти погледни и за миг помисли -
не съм ли ти още аз “брат по съдба”?

И без нас ще изгрее новият ден,
но ще бъда щастлив ако ти си до мен.
И през бурята от огън, през реките от кръв
ти протягам ръка като “брат по съдба”. "

точно тогава, когато човек вече не се нуждае от нищо за себе си, Съдбата довежда на пътя му истински приятели, близки, сродни души, спътници и хора, които са привлечени от него, подобно на жадуващите за чиста вода към извора.

ОТ КАКВО СЕ НУЖДАЕ МОЯТА ДУША

Душата ми се нуждае от смисъл в живота. Тя трябва да знае за кого и за какво живее и умира. Тя трябва дълбоко и силно да мечтае и да има любимо дело, чрез което тези мечти могат да бъдат осъществени. Отнемете музиката на Моцарт, живописта на Леонардо, на Галилей – възможността да наблюдава звездите, и те наистина ще останат в самота. Лишете ги от безсънните нощи, моментите на творческо горене, когато забравят и за храна, и за отдих, поставете ги в условията на спокойствието и бездействието на задоволения от лукс и богатство човек и те ще се разболеят физически и душевно. Мъдрите казват, че човек без смисъл в живота, без високи мечти и любими дела е, наистина сам. 

Моята Душа се нуждае не само от дела, заради делата и смисъл заради самия смисъл. Нуждае се от нещо, което да обедини всичко това в едно цяло, съчетаващо живота и смъртта, видимото и невидимото. Душата ми се нуждае от Път, за да знае откъде е дошла и накъде отива. Тя се нуждае от някой, който да я води по Пътя, който в благородството и във всички висши човешки ценности може да бъде пример за нея, някой, на когото тя може да се довери напълно. Мъдрите казват, че човек без Път и без Учител – наистина е сам . 

Душата ми се нуждае от Красотата и от източници на Вдъхновение. Тя се нуждае от съзнание за това, че има неща, има ценности, които не умират. Тя се нуждае от чувството за Вечност и Безсмъртие.
Моята Душа се нуждае от светини, от всички прояви на Красивото, които могат да я вдъхновят така, както и звездите на небето. Мъдрите казват, че човек без светини, без Красотата, без Вечното, без Небе – наистина е сам.

Душата ми се нуждае от усещане за Божественото присъствие навсякъде и във всичко. Тя има нужда да чувства
това загадъчно, високо, тайнствено Нещо близко и наблизо в радост и страдание, като опора, защитник и покровител, извор на добро и благословение за всичките й благи начинания. Мъдрите казват, че човек без Бог и без Божественото - наистина е сам. 

Душата ми се нуждае от съзнанието, че няма нищо случайно и че не се случва нищо, което тя не би могла да понесе. Тя трябва да знае, че за всичко истинско в живота се дава знак от съдбата. Мъдрите казват, че човек без разбиране за Съдбата си и нейните знамения, Провидението и собственото си предназначение – наистина е сам.

Душата ми се нуждае от взаимоотношения с друг човек, не просто като прилив на емоции. Нужни са сродни души, такива, които ще споделят с нея Пътя, мечтите, вдъхновението, стремежите. Мъдрите казват, че човек без сродни души, обединени от голямата Любов, без другари – наистина е сам. 

Моята Душа се бои, също и от самотата. Но страховете й са малко по-различни от тези, които споменах по-рано. Тя се страхува да бъдат откъсната от Природата, от Божественото и Красотата, от Вечното, от Съдбата, от Пътя и своето предназначение. Тя съвсем не се притеснява от това какво може да получи или загуби от взаимоотношенията си с останалите. Друго я вълнува:

Душата ми се страхува от загубата на възможността да обича и да дава всичко ценно, чисто и съкровенно, което има. За нея е важно не толкова да бъде обичана, а да обича. Тя се стреми не само да има приятели, но и тя самата да бъде приятел. Тя иска не толкова някой, който да бъде добър към нея, тя иска да проявява добротата си към другите. Вълнува я не начина, по който се държат другите, а как постъпва тя самата.

Оказва се, че щастието на моята Душата не зависи от начина, по който се отнасят другите с нея, не от това, което тя може да получи от тях, а от това, което тя дава и това, което показва. Тя не обича за да бъде любима и не се държи приятелски, за да има приятели. А когато обича, когато дружи, когато дава всичко от себе си, не търсейки нищо в замяна, дори когато не получи отговор – тя вече не е сама … Защото тогава пред нея се отварят безкрайно много начини и възможности за пълноценно изживян живот, основаван изцяло на силата на сърцето, ума, и възвишените мечти …

Звучи парадоксално, но мъдрите казват, че точно тогава, когато човек вече не се нуждае от нищо за себе си, Съдбата довежда на пътя му истински приятели, близки, сродни души, спътници и хора, които са привлечени от него, подобно на жадуващите за чиста вода към извора.

"С течение на времето, ще научиш тънката разлика 
между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа 
и ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност. 
Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., 
нито подаръците са обещания... 
Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, 
толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят. 
Ще научиш, че няма значение на колко парчета с
е е пръснало сърцето ти, светът няма да спре,
за да ти даде възможност да се възстановиш.
Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа
собствената си градина и украсява душата си,
вместо да чака някой друг да му подари цветя.
Ще започнеш да приемаш провалите си
с високо вдигната глава и гледайки напред,
ще се научиш да строиш "днес" всичките си пътища,
защото "утре" може да бъде твърде несигурно
и бъдещето има навика да пропада в бездна…"-
Хорхе Луис Борхес

В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал на пясъка:
„Днес моят най-добър приятел ме удари!“
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:
„Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!“
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
„Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?“
Засмян, другарят му отвърнал:
„Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи…“

Poem

“It`s like scream,but no one can hear. You almost feel ashamed that someone could be that important…and without them, you feel like nothing. No one will ever understand how much it hurts. You feel hopeless, like nothing can save you. Then when it’s over, when it’s gone, you almost wish you could have all that bad stuff back, so that you can have the good.”