Новела
,,Боли да обичаш някого и да не бъдеш обичан в замяна, но това което е по-болезнено е да обичаш някого и никога да не намери куража да покажеш на този човек как се чувстваш. "
Ето ме и мен. Вече съм в къщата на моята любима. Всичко изглежда толкова прекрасно. Доближавам се до леглото. Лягам на чаршафите й. Миришат на цигари. Колко ли нощи подред си е лягала на тях, завърнала се след поредният нощен клуб, имаща сили само да си легне и да се завие? Те са розови. И прекрасни. Но стига толкова, нека стана. Искам да видя и други неща. Искам да видя всичко. Искам да я опозная. Да я разгадая из основи, а всеки знае, че къщата на човек е отражени на душата му. Ах, каква красива, красива душа. Пъстра!
Влизам в банята. Виждам, виждам преса за коса няколко черни молива, два парфюма (тя винаги мирише чудесно, вкусно бих казал) и два лака за нокти.Черен и бял. Такава си е тя. Винаги в двете крайности. Или много весела, или безкрайно тъжна.Жени- какво да ги правиш.
Навсякъде има памучета за лице, изцапани с грим. Милата, пак не е имала време да разтреби. Голяма работа!Прощавам й! Когато човек обича- прощава. А и нали знаете, не е трудно да простиш,трудно е да намериш човек, заради когото си заслужава. Но, почакай,пресата е още топла. Явно скоро е излязла. На къде ли се е отправила този път?
Връщам се в стаята. Библиотеката й е пълна с всякакви джунджурии и много бижута. Виждат се и изрезки от списания, картинки, брошури. Всичко е подредено(или по-скоро разхвърлено) толкова артистично. Винаги съм знаел, че е безкрайно талантлива, но не очаквах, че е чак толкова.
Дали да бръкна в някое чекмедже? Нееее, твърде е грубо. Не съм такъв, че да се ровя в чуждите работи. О, добре де, ще бръкна. Пък и тя не ми е чужда. Познавам я. Е, не много добре, но пък ето защо, трябва да бръкна. За да променя това. И да я опозная.Все пак какво знам за нея? Освен, че я обичам. Но, това е ясно. Пределно ясно! На всички! Освен на нея... Но и по-добре. Не мисля, че някога ще се осмеля да призная чувствата си. А в случай, че някой вземе и й каже, ще се скрия в дън земя.Ще ме е страх да я погледна.
Така че, по-добре така. Разбира се, боли, да знам,че никога няма да бъде моя, но пък как да се откажа от възможността да я съзерцавам толкова спокойно и красиво, толкова дълго. Да гледам естественото й поведение, усмивката, как отмята коса, как се смее на нечия шега и после как бавно приближава сламката на питието до устните си и отпива.Мм... мисля, че мога да гледам това цял живот и никога да не успея да му се насладя до край.
Но, моля ви, кажете ми, нормално ли е? Нормално ли е всяка вечер да си лягам с мисълта за нея? Да виждам като на филмова лента всеки неин жест, всеки момент, всяка усмивка.А после, когато изчерпя това, да се прехвърля към фантазии.Как сме заедно в леглото, с тези хубави завивки. И после как сме заедно на плажа. Заедно в колата. Заедно в дискотеката и в кафето и... а'бе навсякъде! Представял съм си я на всички места, по всички възможни начини, във всички възможни настроения. А пък после, когато най-после успея да заспя, я сънувам. Сънувам я, и в съня ми тя е също толкова красива. Също толкова свежа и уникална. И емоционална и ...и..истинска.И някак, жива.И накрая, се събуждам. И отново, отново мисля за нея. През деня положението е същото, аз просто не спирам. Е, че кажете ми, много ви моля, кажете ми, това нормално ли е?
Нормално ли е да си влюбен или само аз страдам от тази болест? Хората казват, че съм психопат, преследвач, маниак, но това не е така. Аз просто съм едно влюбено момче, което знае, че никога няма да бъде обичано. Това съм аз. И ако това е болест, по-добре не ми казвайте лекарството, защото докато другите болести мъчат и убиват, тази ме издига и поддържа жив. И аз я обичам, обичам нея, обичам всички, обичам всичко. Но най- вече обичам моята любима! Само дето тя никога не трябва да разбира. Ето това би ме убило! И се моля да не се случва.Никога...никога...
Щрак!
О, не,това е входната врата!
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар