За музика божествена копнея!

Сърцето ми е зажадняло цвете!

О, нека като вино тя се лее,

потоците на песните пуснете!

Като поле изсъхнало, без дъжд,

аз губя свяст: да почне тя веднъж!

Да вдъхна пак мелодията тиха!

Не спирайте! Душите ни са жадни!

Ще махне тя змията, що увиха

покрай сърцето грижи безпощадни.

Как леко тя по жилите минава

и разумът отдъхва си в забрава.

Ту дъх на теменуга полужива

до езеро — блестящо огледало,

когато пладнешкият зной изпива

росата във цветчето премаляло

и то издъхва… А полита аромата

с крилете на зефира над водата;

ту златна чаша със вино пенливо,

което шепне и във искри пламва,

магьосница докато го налива

и със целувки към любов примамва