В нея има някаква много странна и необяснима харизма. Нещо, което неудържимо те привлича, без дори ти самият да знаеш защо, по каква причина, как и дали можеш да се отървеш от това чувство, често саморазрушително, защото осъзнаваш, и то толкова ясно, и дълбоко, и отчетливо, че тя не е за теб. Просто не е! Тя  не е за никой. Сякаш е създадена просто за да стои там и да и се радваме. Просто за да живее, както може и си знае, а ние да я наблюдаваме и да й се възхищаваме. Като че е восъчна фигура, перфектна и изваяна, дори в недостатъците си. А те са толкова много! И толкова красиви.Те са съвършени, като самата нея.Те са неизбежни и личими, но на теб не ти пречат, защото тя е създадена за да й се възхищаваш.Тя може всичко което ти не можеш. Тя би казала всичко, което ти нямаш смелост.Тя прави всичко за което ти мечтаеш и не смееш да осъществиш.Тя е всичко, което ти не си и след като помислиш малко осъзнаваш, че всъщност  тя...е нищо.Едно голямо нищо! ЗА нея нищо няма значение, ти нямаш значение, животът няма значение, светът няма значение, времето няма значение. Не й пука от нищо, за нищо, за никой, от никой. И въпреки този си недостатък, тя е перфектна, защото е създадена за да й се възхищаваш. Но, недей,само недей, само, моля те, недей да правиш грешката да я обичаш. Не и тази грешка. Всичко друго, освен това. Ще пострадаш! Да, знаеш го. И какво?,,Не ми пука''- казваш. Ммм,не,не мисля. Тя е просто дух, просто призрак и видение. Нещо, което съществува в момента, което не е известно дали ще го има в бъдеще и дали е било такова в миналото. Ако искаш да се запазиш цял, не обичай.Просто недей! Знаеш го! Да, знаеш го и виждам, че въпреки това си тръгнал по този път. Грешка е! Казваш ми: ,,Да, но тя е перфектна. Не разбираш ли, в нея има някаква харизма, която неудържимо ме привлича. Впримчила ме е в мрежите си, без дори да знам дали и самата тя го осъзнава, и не иска да ме пусне.Аз съм роб на моите желания към нея и съм готов да направя всичко!Всичко за да бъде щастлива, за да бъде с мен. Или дори да не е с мен, поне за да мога да я наблюдавам.Или, дори да не е щастлива, нека поне остане тук.Искам да й се радвам, винаги, до безкрая, до самата моя смърт искам лицето й да е пред очите ми, а ако е възможно тялото й в ръцете ми.Искам да чувам смеха й, историите й, всичко! Тя е моята муза и аз не мога да живея без нея''. Да, добре, разбирам те. И все пак, недей. Защото истината е, че тя е нищо. Тя няма да остане тук, защото е безплътна и безкръвна. Колкото е човек, с привичните за него ниски страсти и грехопадения, толкова и ангел, изящен и красив, отлитащ към небето, отделящ се от земята с всяка изминала секунда, все повече и повече.,,Ще умра за нея''- ми казваш ти. Умри, но и така няма да си с нея! Нейната земя  е ничия, нейната плът е ничия, нейният живот на практика не съществува, точно защото е изпълнен със събития.
И все пак, признавам- в нея има някаква необяснима харизма.
И тогава ти ми казва:,,Вече не!Вече не е необяснима.Ти ми я обясни, току-що.''