The time...2009

Напоследък животът ми е много щастлив. Наистина! Много! Радвам се на всеки миг, дори и трудностите не ми се отразяват зле. Още повече ме мотивират и каляват волята ми. Има обаче нещо, което постоянно ме тормози и ми тежи. Не ми дава мира и е сякаш неизбежно. Нерешим проблем, като единственото спасение от него е да не мислиш. Говоря за времето. Не, не метеорологичното. Макар че и то е много странно, напоследък. Ту, топло, ту вали.но, както и да е, става дума за астрономическото...То,...то тече много бързо. Много бързо! Сякаш всяка секунда е по-кратка от предходната, всеки час, по-къс от предишния и всеки ден минава все по-бързо.Сякаш беше преди няколко минути, когато за последно си легнах, а беше снощи.Точно преди 24 часа.
 Това, наистина много ме смущавам. Чувствам живота си като шепа пясък, който изтича между пръстите ми със скоростта на светлината . Ще ми се да поспра за момент. Ще ми се да се поогледам за миг, но докато го направя и..мига изчезва.
 Затова обичам сутрините, колкото и да ми е досадно да стaвам понякога рано. Защото те ме карат да чувствам началото. Карат ме да усещам, че отварям цяла нова, чиста страница и мога да започна спокойно да пиша. И,  ето защо мразя вечерите. Чувствам ги като изписан лист, който всеки момент трябва да сменя и разлистя, а аз, като че ли току-що съм започнала да описвам какво се случва! Не искам тетрадката на живота ми да е толкова къса или пък да я изписвам така бързо. От друга страна това е неизбежно, не за друго, а защото съм щастлива. Да, точно така, защото съм щастлива.
 Ако ти е скучно и си нещастен, няма да има какво да напишеш и листите ще се разлистват бавно. Ако, обаче денят и като цяло животът ти е пълен с хубави моменти, изненади и ти му се радваш максимално и се вълнуваш от него и го харесваш, о.. о то тогава ще имаш толкова неща за споделяне с тетрадката си и ще бъдеш така превъзбуден и нетърпелив да ги напишеш и ще го правиш така бързо и с такава лекота, че няма да усетиш как листите и тетрадката са... свършили.
 Само дето аз усещам. Усещам как бързо листя,  как изписвам , как треперя, как свършва, сякаш още преди да започне. А така не ми се ще. Още имам какво да видя, още имам какво да покажа, още имам какво да кажа, не още не свършвай още, не. Да, знам, че няма да е сега, но знам, че няма да е и след 100 години.
 Какъв парадокс!  Каква гадна дилема. Един ден като орел или сто години като овца?  Ужас! Защо ,,няма пълно щастие'', както казва майка ми?  Защо?  То дали наистина е невъзможно? Ами ако е възможно, то после остaва ли ти смисъл в живота?  Нали уж важното не било крайната точка,  а пътуването към нея. Защо обаче карам така бързо? Препускам с 200 километра в час, с кола с 200 конски сили. Няма ли да ми е по-добре с истински кон, отколкото с бесен ягуар? А, възможно ли е изобщо в днешното модерно време, в този напреднал свят, завладян от техниката да движиш с каруца, а не с Ферари и най-важното, пак да си щастлив? Възможно ли е всичко да е бавно и въпреки това  да не е протяжно и нещастно?